От нашите ученици

Писма до самите нас

 

Скъпи ученици,

Скъпи колеги,

Скъпи родители,

Пиша това писмо до самите нас, защото искам с него да открия нашата творческа страничка, която създаваме със своите съчинения, за да се противопоставим на унинието и дългата неизвестност, в които ни хвърли световната пандемия.

Но въпреки нея, аз се чувствам благодарна, че нашите деца продължават да творят, че отстояват себе си, че не губят своите лични гласове , които звучат в техните творби.

Скъпи ученици, в текстовете, които ни изпращате, се събира цялата ви упоритост и надежда, мотивацията и помъдряването, които отвеждат към вашите вътрешни светове. Мисля, че това е прекрасно и слага край на неизвестността на чист български език. Поздравявам ви за това!  

Да знаеш кой си и какво искаш да постигнеш е първата стъпка, която извежда от унинието, а всяка следваща е победа над инерцията и еднообразието. Благодаря ви, че не се отказвате и продължавате напред. Благодаря и на колегите, също ваши учители, които поощриха това начинание.

Пишете, създавайте и документирайте своите размисли. Когато някога, вече пораснали, се обърнете назад и прочетете тези страници, ще имате шанс да се заредите с енергия от самите себе си, да си припомните за какво сте мечтали, как сте разсъждавали и какво сте направили, за да постигнете своите цели.

 Време е за писма до самите нас. Очакваме ги с нетърпение !

 

Госпожа Момчева

 

*                   *                        *                     *                     *                     *             

 

Катрин Халачева, 12 клас

Лъжата или истината

Лъжата или истината и тънката граница, наречена искреност.

В моменти на ярост или тъга, често ние мразим истината и предпочитаме лъжата пред нея. Опиянeното от лоши чувства съзнание на хората в даден момент наистина предпочита да бъде излъгано само защото понякога истината много боли. Създава рани, назовани-спомени.

Даваме ли си сметка колко по-голяма тежест съществува в една такава уж невинна лъжа?

След като съм се сблъсквала с такива лъжи, все повече ценя истината. Много по-скъпо излизат заблудата и фалшивото щастие, основани на една лъжа.

Съзнанието ни изтрезнява с времето отминало след една лъжа. Мислим по-трезво и мъдро гледаме на нещата. Търсим позитивното и осъзнаваме, че то наистина съществува дори и в най-негативните ситуации. Учим се да търсим щастието в нещастието. А раните, създадени, остават в нас и с времето се превръщат в белези които ни припомнят колко силни сме били и от какво точно да се пазим.

Сигурна съм, че всъщност се радваме на нещастната истина повече от колкото бихме се радвали на една щастлива лъжа. Замисляме се какви ли глупаци бихме могли да бъдем, ако не знаехме за реалността и колко ли щяхме да дадем на този лъжец който крие от нас действителността.

Границата между едното и другото е тънка, обаче има висока цена.

Искреността се заплаща със сълзи, но от нея има и печалба-достойнството ни.

Това важи без значение-дали сме тези, които държат стрелата на искреността, или сме тези, които ще бъдат застреляни с тази стрела.

➰КВХ➰

**********************************************************************

Росен Димитров - 8ми клас

Мечтата като начин на живот

Никога не слушам никого! А как започва моята мечта?

Хората като Силвестър Сталоун, Франко Колумбо, Ерик Томас и много други ми помогнаха да я открия и аз видях, че ако човек прави неща, които другите искат от него, той не може да бъде себе си и няма да стигне доникъде.

Това е като да имаш най-добрия самолет или кораб , но да не знаеш къде да отидеш с тях. Разбрах, че за да постигна своята идея , ще трябва да я визуализирам, да съм готов за загубаи да преживея няколко кошмара в името на тази цел или мечта.

Когато някой ме пита „защо си станал толкова рано, нали си във ваканция“ , аз отговарям, че точно като теб аз съм човек и съм длъжен да използвам даденото ми време. Защото ние разполагаме с малко време и трябва да го използваме добре. Дори една изгубена секунда има значение. Защото секундата се превръща в минута. Минутата се превръща в час, часът – в дни, а дните в месеци и години. Затова, смятам, че всеки има време. И че ако аз следвам своята мечта, тя ще ме направи по-добър физически и психически, човек. Знам, също, че ще имам много добри, но и много лоши моменти. Но аз съм готов на всичко за моята мечта, защото тя е моя и никой не е длъжен да ме разбира, защото моята цел е по-различна от твоята или от тази на другите.

Проблемът на днешното поколение е, че има твърде много посредствени хора, които се страхуват да бъдат различни. А за да постигнеш целта си , всеки ден ти трябва да правиш нещо малко, което ще те доведе една стъпка по-близо до постигането на твоята лична мечта. Защото не е достатъчно само да мечтаеш. Трябва и да действаш! Най-важна е мотивацията! Мотивация не означава да слушаш песни или да гледаш само как другите постигат нещо свое, или как някой крещи и предсказва твоето бъдеще. Не !

Мотивацията е за да знаеш защо вършиш дадено нещо и никога, никога да не спираш. И когато аз напредвам в моето лично пътешествие, виждам, че мога да направя неща, за които аз самият не съм си представял, че имам необходимите способности. Уча се като допускам грешки, защото трудностите, през които преминаваме ни правят по-силни. И осъзнавам, че за да постигна моята мечта и цел аз трябва да вярвам в Бог и да съм психически силен.

Ако един човек не вярва поне малко в себе си, той може да бъде психически и физически смазан от другите. Най-голямото ни оръжие  е нашият ум. Затова, осъзнавам, че като тренирам , аз ставам не само физически, но и психически по-силен.

Да тренираш своя ум е трудно, защото той е създаден да обработва много информация и когато осъзнае, че нещо се получава по трудния начин, той ни предупреждава да спрем. Аз вярвам, че всеки човек притежава нужните „инструменти“ , за да убеди своя ум, че ние сме тук не за да ни е лесно и да се предаваме. Затова трябва да използване своя ум, за да му покажем, че ние можем да постигнем много повече от това, което си мислим. А кака да го тренираме ли ?

Бих ви дал съвет. Правете всеки ден нещо, което мразите. Правете го и ще покажете не на някой друг, а на самите себе си, че можете да се справите!

Дисциплината също е начин да бъдеш търпелив и да повярваш в този постепенен процес на самотренировка. Много хора питат защо е толкова трудно да живеем в ред и дисциплина? Отговорът е, че за да постигнем целта, трябва да вярваме в нея. Когато открием мечтата си , трябва да действаме, както бебетата правят малки стъпки. Не бързайте!

Може да не сте там, където искате да сте, но само онези, които продължават да опитват, дори и след падане, ще победят!

Човек винаги има избор да поеме по лесния или трудния път. Лесният път е пълен със знаци, които те направляват и на пръв поглед изглежда много сигурен.

Но аз винаги избирам трудния път, защото това е пътят, който ми е нужен, за да стихна до своята мечта! Той е пълен с изненади и предизвикателства, той е стръмен и несигурен, но запомни : кратки пътища към целите няма! Много малко хора успяват да завършат своето пътешествие, а и дали когато го завършат и постигнат своята мечта те престават да мечтаят?

Защото те или ще продължат да се усъвършенстват, или ще се впуснат в ново приключение, защото искат да постигнат нещо ново, ще минат през нови препятствия но няма да спрат.

Винаги съм вярвал, че лъвът не зачита мнението на козата, затова избирам да бъда лъв!

***************************************************************************

Давид Иванов , 10 клас

Какво ми разказа вятърът

Напоследък  мога да определя живота си като вятър, а аз съм просто облак пуснал се по течението.

 От една страна, за да видя къде ще ме отвее и от друга може би, защото нямам желанието и волята да се движа сам. Около целия този хаос, който представлява животът ни в днешно време, бих казал ,че вятърът се усеща повече като ураган и това ме кара да се замисля.

Възможно ли е тривиален човек да контролира накъде ще го носи бризът на живота ,или всичко това е една предварително написана ''синоптична'' прогноза, с по-прости думи -съдба?

Дали пък всеки не създава свой собствен бриз, който го води по пътя на живота? Ами ако се върнем на това, че всъщност ние нямаме собствена воля, това значи ли, че предначертаното не може да бъде променено? Тогава това не ни ли прави облаците, които чакат вятърът да ги отнесе? Че и как иначе - все пак е доста по-лесно да си мислим така отколкото да се борим и да се опитваме да променим нещо.

Това ни довежда и до друг важен екзистенциален въпрос. Така наречения хаос, всъщност един безпорядък от действия и случки ли е, или е още една дума за съдба, нещото, което човешкия мозък не осмисля, или по-скоро го е страх да осмисли? И ако е така, защо? Нима всички сме толкова изплашени, че не контролираме всичко , което е около нас? Ето и отговора, който мисля, че е уместен, а именно - да! Ние хората се страхуваме, че нямаме контрол върху това, което ни се случва и за това го наричаме хаос. Не само сме уплашени ,но сме обзети от контрола и това да контролираме, а както всички знаем, не можеш да контролираш вятъра.

***************************************************************************

РАЗМИСЛИ ЗА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИНА В ИЗПИТАНИЕ

 Давид Иванов,  10 клас , Българско училище “Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон

 

България е името, което научаваме още в първите си години на осъзнатост. Дума, която узнаваме малко след като сме осмислили кое е нашето собствено име. Тя е жигосана някъде дълбоко в съзнанието и сърцето ни, и остава там докрая на нашия земен път.

Едни я приемат просто като понятие, а други потръпват от силата , смисъла и историята, лична и обща, залегнали в името и територията на нашата мила родина.

Но на мен ми се иска да изложа една по-различна гледна точка относно силата и духа на днешния българин.

Ние сме борбени и устойчиви  на изпитания, въоръжени с вяра и умения. Такава е нашата природа. И въпреки това , макар че днешният българин живее във времена на изпитания, различни от онези на Левски и Ботев, той има нов враг – самия себе си!

Въпреки, че всички ние въплъщаваме значителни и силни качества, по нрав притежаваме и други, много по-лоши черти – ние сме непреклонни, твърдоглави и нетактични.

Да, непреклонността е хубаво нещо, но аз мисля, че трябва да има мярка. Да не приемеш съвет, особено от човек, който разбира повече от теб в дадена област, е самоунищожително и затова не прогресираме като народ.

Нетактичността е още една наша черта, а това е недостатък. Нетактични сме не само в областта на бизнеса, но и един към друг.  Може би е резултат от това, че сме твърде директни и никога не спираме, за да се замислим през какво ли преминава отсрещният, другият човек ? Това понякога ни прави по-силни, но е и социален проблем в нашата държава.

Ако трябва да си представя една по-добра България , в съзнанието ми изниква терминът „саморефлектиране“ ( размисъл за самия себе си, вглеждане в себе си). Понеже, най-главният ни проблем е, че никога не поспираме, за да се замислим какво правим самите ние, когато постъпваме грешно ?

 Имам чувството, че първото изречение, което заучаваш като малък, е „държавата е виновна“! Дали, всъщност, осъзнаваме, че ние сме държавата, че ние сме виновните за това, което се случва и че ако искаме промяна, ние трябва да бъдем тази промяна ?

Не знам. Може би сме твърде заети да обвиняваме и да „спим“. Дали ще се събудим, преди да стане твърде късно ?

*           *             *               *             *              *               *            *

Безсмислен ли е животът ?

Нико Гоцов, 10 клас

БУ “Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон

Животът технически е безсмислен. Нека обясня. Самото съществуване на неодушевен предмет или съзнателно същество, няма значение по никакъв начин за каквото и да е ниво на интелигентност или сила. Вие можете само да усетите правилата и характеристиките на съществуването.

По принцип, човек оцелява, за да оцелее повече. Ако сте религиозни, обаче, можете да кажете, че религията е причината за съществуването. Животът е мимолетен и действа само като начин за измерване на вашия субективен морал. Отвъдният живот е онова, което наистина има значение.

Но защо има значение отвъдният живот? Живееш цяла вечност, но за какво? По каква причина трябва да продължаваш да съществуваш?

Всъщност, ако изобщо можем да изтъкнем някаква причина за съществуването си, тя би звучала като самооправдание и не отговаря на въпроса за нашето присъствие във Вселената. Като видео игра е. А в крайна сметка, идеята на видео игрите е безсмислена. Всеки играе, за да се забавлява и да се подобрява, но накрая играта се оказва безсмислена и не печелите нищо от това, за което сте се състезавали.

Защо хората са станали толкова самонадеяни и обсебени от морала и етичните кодекси? Ако животът беше безсмислен , не бихме ли правили каквото си искаме, за да живеем свободно? Днес е по-лесно от всякога да изразим своето възмущение или чувството, че сме наранени. С нарастващото значение на социалните медии, които доминират информационния пейзаж и безбройните петиции, които съществуват, за да покажат неудовлетворението ни, хората са започнали да се спъват, за да се обиждат в нещо политически неправилно, което се изпречва на пътя им. Тези хора сякаш са намерили целта в живота си. Но каква е тази цел и за другите?

Целта на оптимистите е да виждат доброто във всяка ситуация. Цялата конструкция на обидата ни отвежда от тези идеали, като по този начин ние се съсредоточаваме върху негативността и тъмнината, които човек преживява в живота си. Както вече казах, животът е мимолетен и свършва много по-скоро, отколкото се очаква. Като се научим да се смеем и да се наслаждаваме на нашите преживявания, можем да се надяваме да станем много по-мъдри и светски. Така че не е самооправдание да се каже, че смисълът на живота е да живееш, защото е така. Когато се научим да се шегуваме, не даваме път на расизма и фанатизма. Напротив, ние се учим да се забавляваме, без да се дразним или да го приемаме твърде лично.

Животът не е безсмислен. Нека обясня. Нашите преживявания и лични обстоятелства ни правят такива, каквито сме, дават ни цел и ни определят. Не трябва да оставяме тъмни облаци да закриват нашето същество и да управляват начина, по който живеем. Няма смисъл да се обиждаме за всяко нещо, което ни се изпречва по пътя. Вселената е много по-голяма от нас и „има план“ за всеки от нас, ако това е идеята, в която вярвате. Животът може да е като видео -игра, но видео – игрите не са ли забавни?

*          *           *               *             *            *            *            *

Приятелството – най-висша форма на човечност

Владимир Рачев, 10 клас, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон

Що е то приятелство?

Още от съвсем малки създаваме приятелства и те са от голямо значение в живота ни. Именно те издържат до края.

„Приятелството е като чая“ – трябва да бъде силно и не много сладко. То е едно от най-хубавите неща, които могат да ни се случат. Понякога ни сполетява неочаквано, а друг път е търсене на допирни точки в същността на наш познат. То е нещо неповторимо.

Приятелството не означава просто да се съберем заедно, да излезем и да се забавляваме, а всъщност е подкрепа. Когато имаш истински приятел знаеш, че дори да загубиш всичко, там, някъде от мрака винаги ще има една протегната ръка за теб , която ще ти помогне да стъпиш на краката си след психическия срив.

Не е достатъчно само да помагаме на приятелите си материално. Трябва да ги подкрепяме и духовно, защото приятелството изисква загриженост. Един мъдър човек някога е казал : „Приятелството не е едно голямо нещо, а милион малки неща“. Да имаш истински приятел е сякаш да постигнеш всичко, което си искал цял живот – вътрешен мир и спокойствие. Въпреки това, всяко приятелство идва с недостатъци, защото хората са подтикнати да се стремят към своите желания – дали е нещо злонамерено или чиста доброта, дали е изразяване на мнение или груба обида.

Хората от 21ви век са много по-комплексно устроени като общество, отколкото са били техните предшественици, да речем, само отпреди 40 години. Това е така, защото тогава времената не са били толкова сложни, нямало е социални медии, които да разрушават приятелства, психики и общества. Нямало е кой да ти се присмее онлайн за това, че си сгрешил в живота. Приятелството тогава е било много лесно разбираемо. Знакът към истинското приятелство е бил много простичък и естествен, но не често срещан и вярно почитан. Това е била обичта. Когато сме обичани, ние сме готови да загубим всичко, за да запазим това чувство на топлина и спокойствие в нашите души. Ние, хората от 21ви век често ставаме жертви на сложни взаимоотношения поради липса на обич и разбирателство.

В наше време повечето хора изискват много повече неща, за да могат да ти се доверят и да ти станат „приятели“. Ненужни неща, като да споделяш само и единствено с тях или да не излизаш с други хора, поради простата причина, че не ги харесват заради техния стил или мнение.

Според мен, приятелството наистина е най-висшата форма на човечност, защото имайки приятели до себе си, човек се чувства подкрепян в правилните избори и съветван в грешните. Без приятелството светът нямаше да е същият. Трябват ни приятели, нуждаем се от приятели, защото днес светът е постигнал много по-високо ниво на цивилизация и социалност.

Да нямаш поне един истински приятел в живота си е като да нямаш причина да станеш сутринта от леглото. Всеки може да ни бъде приятел, без значение дали е член от семейството, просто познат или някой, когото въобще не познаваме. Да нямаш с кого да споделиш своите проблеми в трудно време води до саморазрушение – бавно и болезнено.

Например, една от големите причини, които довеждат до конфликти между държавите е липсата на разбирателство и приятелство. Ако всички хора се стараеха да поддържат нормални или неутрални отношения един с друг, то тогава целият свят щеше да бъде социално безгрешен. Но, както всички знаем, това е близо до невъзможното. В нашия живот ние ще срещнем много хора с недостатъци , които ще ни правят лошо впечатление и ще ни карат да си мислим, че не трябва да им даваме шанс.

Това е много погрешен начин на мислене , защото например аз съм срещал много различни хора с разнообразни интереси, стил на музика, стил на обличане или религия и въпреки всичките несъвместимости , съм разбрал, че всеки човек е готов да даде шанс за запознанство и приятелство.

В заключение, комуникацията с различни хора ме е научила на много неща, но най-важната поука, която съм получил от приятелите си е „никога да не съдя за една книга по нейната корица“.

*             *             *                 *                 *             *                *          *             *

Борис Георгиев Калчев , 17 години, 11 клас

Какво ми разказа вятърът

В моя случай, вятърът ми разказа пет години живот в Англия.

 

Определено сбъдната мечта за много българи, които не могат да си позволят екскурзия до Лондон и въздишат с тъга и съжаление по снимките на Биг Бен, Лондонското око, Хайд парк и други атракции.

 

Безспорно голямо постижение за стотиците останали без работа или по-лошо, работещите в България, които трябва да решават как да си платят сметките за отопление, вода, телефон, да нахранят децата си, да си купят дрехи или да отидат на почивка.

 

За мен обаче, идването ми в Лондон на 12 годишна възраст се оказа край на моето щастливо детство. Не можех да карам колело из квартала, не можех да играя безгрижно на жомънка и  футбол пред блока с приятели. Не можех да ходя пеша до училище и обратно със съучениците и приятелите си.

 

Всичко това беше заменено с претъпкани автобуси, с шумни улици, гъмжащи от хора с нагло, невъзпитано и лицемерно поведение, а също така с влага, дъжд и мъгла.

 

Вятърът ме довя в Лондон - обявен кой знае защо-  за най-искания и хубав град за живеене в света, само за да оценя, че най-хубавото място за живот е България, където съм се родил и пораснал и че трябва да и се наслаждавам ,и сто пъти повече да я ценя.

*         *          *           *          *           *         *         *

Войната – тази грозна дума

Даниел Петков, 11 клас , БУ „Иван Станчов“ към посолството на България, Лондон

Войната – тази грозна дума, от която всеки го побиват тръпки.

Войната – инструментът, с който се разбиват семейства, любови, губят се бащи, братя и синове. Тя носи само скръб, разруха, нещастия, мизерия, страх и мъка.

И сякаш този прекрасен свят, който може да бъде съвършен, не заслужава щастие, за да разцъфне мирен и светъл. Нима хората не заслужават да се обичат и да бъдат щастливи? Или, може би с нещо са съгрешили, за да изкупват греховете си чрез война?

Войната като феномен на алчността, борбата за надмощие и завист, смразява с жестокостта си и тотално заличава личността и ценностите на хората. Малцина са онези, които не се повлияват от случващото се около тях и хладнокръвно необезпокоявани продължават да живеят живота си и да се радват на малкото, което имат. Те не разбират, че това е невъзможно, защото войната като вихрушка помита всичко по пътя си и едва ли ще остане някой незасегнат от нея.

Тя връхлита без предупреждение и отнема всичко, което е градено с любов, труд и отдаденост. Грабва всичко за един миг. Миг, който остава запомнен от оцелелите, които са обичали, грижили са се и са отглеждали своите изгубени в нея, жертви. На тях им остава само да помнят, почитат и жалеят.

Войната – тази грозна дума. И само ако беше възможно да поникне по едно красиво цвете на всяко място, където е загинала една човешка душа, то нашата земя би се превърнала в необятна цветна градина

*             *              *             *                *               *               *

©2018 Българско Училище "Иван Станчов" към Посолството на България в Лондон