No tags yet.
Интервю на Снежина Мечева за сп. “Изживей България”*
– Какво място заемат българските училища в чужбина в живота на емигрантската общност?
– Централно. Те са най-големите притегателни центрове за хора, които искат децата им да не прекъсват връзката с България. Макар и в чужда среда, „коренът да се присади“. Българските училища са не само образователни, но и културно- просветни центрове. Хранилища по България.
– Какво не знаем ние, българите в България, за българските училища в чужбина?
– Не знаете колко е трудно да се направи едно българско училище в чужбина и колко е трудно да се върви напред. Трябва да се съобразяваме едновременно с възможностите на българската държава, а също и с условията на страната, в която живеем. Отплатата за труда на българския учител зад граница е преди всичко духовна и най-важният резултат от нея може да се определи като „съхранението на България отвъд Дунава“.
– Как се поддържа връзка между българските общности по света и съответно – между училищата? Очевидно такава има.
– Преди 11 години, през 2007 година, беше създадена Асоциацията на българските училища в чужбина. Тя убеди българската държава да се включи в образователната дейност на училищата извън страната. Веднага след създаването й Министерството на образованието започна да съфинансира на проектен принцип училищата в чужбина по програма Роден език и култура зад граница. Но това не беше достатъчно, не позволяваше дългосрочно планиране и реализиране на дейността, а само година за година.
Малко се знае, че първоначално имаше само няколко училища в чужбина към дипломатическите представителства на България и няколко държавни. Тези, които се създадоха в последствие, когато започна голямата емиграция от България, бяха създавани от общностите ни в чужбина. Първите сред тях години наред работеха на самоиздръжка, а учителите – без заплащане или със символично такова. Това бяха крачки на пионери, нелесни. Българско училище има в Лондон от 1987 година и до 1991 г. то е държавно към мисията ни. После е закрито, но благодарение на големия възрожденец – посланик Иван Станчов, бе възстановено и почти 20 години се самофинансира.
Министърът на образованието и науката г-н Сергей Игнатов направи съфинансирането на българските училища в чужбина част от държавния бюджет и въведе Постановление 334 на Министерския съвет, което бе най-голямата крачка. Оттогава започна разрастването на съботно-неделните училища в чужбина и днес те са над 400. 20 години във Великобритания имаше само едно училище – нашето към Посолството, а сега са над 50. Български училища има на шест континента. Това не е случайно – над 2,5 млн. българи живеят зад граница. Не всички училища се съфинансират от българската държава. Непрекъснато се отварят и нови. Случва се благодарение на създадените добри отношения с българските институции. Заслуга е и на АБУЧ, която постигна през тези 11 години единомислие с институцията на вицепрезидента, с Държавната агенция за българите в чужбина, с Министерството на външните работи и най-вече с Министерството на образованието. Това е пътят на успеха – чрез труд и спечелено доверие, заедно, за да не губим българчетата, родени и живеещи в чужда среда.
– Може ли да се говори за силна, по-силна и т.н. българска общност по света? Или всяка такава подялба и степенуване са относителни?
– Не бих се наела да ги класифицирам, а и не е необходимо. Мога да кажа къде са най-големите български общности. Една от тях е в Чикаго, САЩ, с 12 училища – не случайно го наричат българския град. В Испания живеят много българи и съответно има над 50 училища. Вече споменах колко много са те в Обединеното кралство. В Германия също има много българи и български училища. Във Виена е едно, но може би затова то е най-голямото в момента в Европа. Училища има в Египет, Мароко, Китай, Израел, Бразилия, Австралия, Нова Зeландия, Турция, Молдова, Украйна и др.
– Кое според Вас е най-голямото постижение на българските училища в чужбина през последните години?
– Най-големият успех е изучаването на български език на всички континенти, без Антарктида. Колегите от САЩ и преди всичко училище „Джон Атанасов“ в Чикаго са водещи. Но това се случи, защото те работиха там в „симбиоза“ с генералния консул г-н Иван Анчев. Поредното доказателство, че само добрият контакт на неправителствените организации с представители на държавните институции води до големия успех. Българският език се въведе вече като част от американската образователна система, чрез възможността нашите деца да получат така наречения Печат за двуезичие, който удостоверява ниво на владеене на български и това е предимство за влизане в колеж, висше учебно заведение или при наемане на работа. За нас най-важно е, че в този процес бе ангажиран МОН и със съдействието на дирекцията, отговорна за нас и оглавявана от г-жа Наталия Михалевска, бе сключен меморандум с Департамента за езиково обучение (ДЕО – бившия ИЧС) към СУ „Климент Охридски“. Съгласно този меморандум, българските училища зад граница могат да провеждат онлайн изпитите за владеене на български език по европейската езикова рамка. Има и други чужди изпитни центрове в САЩ, но АБУЧ смята, че обвързването с българска институция е приоритетно. За изпита, който се провежда четири пъти вече (през октомври се проведе последният) в училище „Джон Атанасов“ с директор г-жа Боянка Иванова, постижение е и това, че американската страна пое разходите за издаване на сертификат за владеене на български език. Благодарение на усилията на консул Анчев, в едно от американските държавни училища в района на Чикаго (б.р.: Това се отнася до всички американски държавни училища в образователен район 214 в Чикаго) ще се учи всеки ден поедин час български език от учебната 2019–2020 г.
Другите ни надежди и усещането за постигнат успех са свързани с Петицията на АБУЧ за изучаване на български език в страните членкина ЕС. Настояваме да има матура или сертификат за владеене на български език, който да е валиден за кандидатстване във ВУЗ – както е в САЩ.В Страсбург нашата петиция вече е разгледана и продължава напред. Очаква се 19 страни с т. нар. „малки езици“ да ни подкрепят пред европейските институции, където основна роля ще има нашият министър на образованието. АБУЧ успя да обедини всички български евродепутати от различните партийни фракции за националната кауза. Успехите ни се дължат и на това, че ние нямаме теснопартийни интереси. На последната наша конференция на АБУЧ, която се състоя в Парламента на 26 юли 2018 г., патрони бяха и г-жа Караянчева, председател на Народното събрание, и вицепрезидентът г-жа Илияна Йотова. Участва министърът на образованието г-н Красимир Вълчев, председателят на ДАБЧ г-н Харалампиев, евродепутатът г-н Светослав Малинов.
В новия закон за образованието българските училища в чужбина липсват като институция. Учителите в чужбина искат да им се признае стажът за пенсиониране. За да се реши проблемът, ни съдействат много хора – националният омбудсман г-жа Мая Манолова, председателят на Синдиката на учителите в България г-жа Янка Такева.
АБУЧ е организирала редица международни изяви (конференции, форуми, кръгли маси в чужбина) и е гордеем с това. Среща на българските училища от Великобритания и Република Ирландия в Лондон, две кръгли маси за българските училища в Испания, организирани в Мадрид, два форума за българските училища в САЩ и Канада, организирани в Чикаго, една конференция във Виена, Кръгла маса на българските училища, организирана в Париж. През 2015 г. 320 представители от 14 български училища по света посетиха на 24 май гроба на Константин Кирил Философ в Рим. Тогава члeнът на УС на АБУЧ д-р Адриана Любенова подари за колекцията на папата изработената от нея икона на св. Паисий Хилендарски. Няколко български училища в същата година участваха в големите тържества в Микулчице, където се предполага, че е погребан Методий. През миналата юбилейна 10-а година на АБУЧ, ведно със Западно- и Средноевропейската митрополия, голяма делегация на АБУЧ, водена от митрополит Антоний, посети светите места в Йерусалим – бяхме и в българското училище в Тел Авив. През пролетта на тази 2018-а беше Конференцията на българските училища от Германия, организирана във Франкфурт. Голямо честване имаше на 28 и 29 септември 2018 г. на 100-годишнината на Българското училище за роден език в Будапеща. Имаме планове за много следващи такива форуми, организирани винаги, както досега, с участието на вицепрезиденти, министри, евродепутати, дипломати. Най-големият ни проект е за 2019 г., когато в края на юли ще имаме значителни изяви в Пловдив и това ще съвпада с всичко друго, свързано с „Пловдив – европейска столица на културата“.
АБУЧ е печеливша кауза. Ние държим на съхраняването на националното съзнание и популяризирането на българската култура зад граница. Малко се знае, че българските семейства в чужбина имат по 2, 3 и 4 деца. А това е и начин за известно преодоляване на демографската криза.
– Често в кръга край мен чувам твърдението, че българите в чужбина са по-големи българи от нас, живеещите в България. Вярно ли е това според Вас?
– Безспорен факт е чувството на носталгия по дома за българина. Когато отидем в чужбина настъпват и големите липси. Ние се борим за запазване на това, което е съхранило българите през годините – език, вяра, традиции, култура. Трябва да е дело на всички. Българинът традиционно е домосед и като отиде зад граница се чувства единак. Затова той търси общността, която го сродява с обичните му неща.
– Къде по света българската общност най-много спазва традиционния празничен календар и обичаите?
– Навсякъде, където има училище или български културен център, се отбелязват всички празници. И се работи за разпространение на постиженията на българската култура. Затова се радваме, че вицепрезидент Йотова пое сериозно и работи в тази насока да се създаде Български културен институт, подобно на института „Сервантес“, „Гьоте институт“, Бритиш кансъл и т.н. Предложението на АБУЧ от години е този институт да носи името на патриарха на българската литература – Иван Вазов. Но най-важното е да се постигне консенсус за създаването му и неговото функциониране. Затова разчитаме както на инициативата на вицепрезидент Йотова, така и на всички други институции, които могат да го превърнат от мечта в реалност.
– Може ли да се говори за разпространение и популяризиране на традиционната българска култура от емигрантските общности по света? Естествен е стремежът на всеки емигрант да се впише в обществото, в което живее, но това не изключва съхраняването на неговата национална и културна идентичност.
– Това е естествено – едното не изключва другото. Такъв е примерът с Лондонския български хор, ръководен от г-жа Десислава Стефанова, в който хор две трети са хора от други държави, а концертите им са в препълнени зали не само в Лондон, а и на много места по света. Този хор е хор на годината на Би Би Си за 2006-та, а Десислава Стефанова е носител на отличието на ДАБЧ – Българка на годината за 2017 г.
По цял свят, във всичките ни общности работят много изявени творци и учени, които с постиженията си представят най-доброто от България. Това е върховно посланичество.
Виена
– Българската държава по какъв начин помага на българските училища и други културни институции по света? Смятате ли, че е направено оптималното в това отношение?
– Държавата прави много за нас, както вече казах. Стана въпрос и за съществуващите проблеми, но е важно те да се преодоляват. Добре е да отбележим конкурсите за децата от чужбина, организирани от ДАБЧ – за песен, за есе, за рисунка. Може би тук е мястото да споменем, че петима членове на Управителния съвет на АБУЧ също са носители на отличието на ДАБЧ „Българка на годината“ (2011, 2012, 2013, 2015, 2016). Огромно е значението на сътрудничеството ни от доста години със Софийския университет „Климент Охридски“ при организирането на ежегодните ни конференции в България. В последните две години такова сътрудничество постигнахме с Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и сме много признателни.
Стана ясно, че имаме голяма поддръжка в лицето на редица български дипломати. Аз самата съм работила много добре със седем български посланици в Лондон, сега се очаква осми поред и ми се иска вярвам, че традицията няма да се наруши. Не бива да пропускаме и дейността ни с Българската патриаршия – имали сме две срещи с патриарха. В АБУЧ членуват училища, които са към българските православни църкви, в Солун има училище към манастира „Св. Вмчк. Георги Зограф“.
С други думи – десницата на АБУЧ винаги е протегната за „ръкостискане“ с всеки, готов да работи всеотдайно с нас за България. И нека това не се разбира като ПР-акция. Българският учител е наследник на възрожденска традиция. Истинският такъв, който е дарил сърцето си на децата, винаги ще е по-близо до Духа и се е клел, най-малкото мислено, че е длъжен да бъде създател и съзидател, за да му вярват и да го следват. Какво е нация без Учители? Отговорът го знаем всички.