I
Зорница Христова, 14 години – Първа награда за стихотворение на литературния конкурс на ДАБЧ – 2020 г.
България е моята родина,
отлитнах аз от нея на една година.
Сърцето ми в България остана -
такава нежна и любима рана.
Градът ми София – облян е от звезди
и „Александър Невски” през деня блести.
А Шипка е обгърната в мъгла –
до днес възпява славата и гордостта.
Планинските усои спомнят драми,
и манастирите се гушат в тайни.
Реките, езерата, водопади –
поят цветята, тучните ливади.
Една девойка във носия цветна
запява песен старолетна,
звукът полита през морета
гнездо да свие в мене, във сърцето.
България е моята родина,
отлитнах аз от нея на една година.
Сърцето ми в България остана -
такава нежна и любима рана.
____________________________________________________
Атила Хайрула – 12 години, 6 клас – Поощрителна награда в литературния конкурс на ДАБЧ – 2020 г. за поезия
В България, аз мечтая
да ходя по златни плажове
или да плуваме с приятели в морето
като щастливи моржове.
Също така ми се иска
на улицата да играя
без грижа на света,
защото България е раят.
И сега докато си спомням
за горещите лета,
има място да говоря
за снежната зима
И така снегът студен,
в коѝто играят децата,
прави града леден
и по средата на играта
седи човек снежен.
___________________________________________________
Александра Йорданова –12 години
Свечеряваше се. Топлите, летни, слънчеви лъчи огряваха изморения силует на старопрестолния град. В двора на пионерския дом се гонеха и играеха много деца. Сред веселата глъчка звучаха шеги, закачки, песни, дори и някои от тях засвирваха народна мелодия. Сякаш след репетицията имаха повече сили и желание да творят. И аз съм една от тях, и аз тичах във двора. Това чувство на безгрижна радост изчезна след като дойдох във Лондон.
С България свързвам първите си приятели, игрите в парка, домът ми, първият ми учебен ден. Всъщност милите моменти, събития, хора са толкова много, че не мога да ги изброя; възпитателите в детската ми градина, първата ми класна ръководителка, екскурзиите със съучениците ми, постиженията ми в училище, музикалните събития в, които вземах участие и безброй лични случки, които предизвийват умиление при спомена за тях.
Знам, че не бих могла да очаквам същото от Лондон, знам, че животът тук е по-различен. Забелязах, че в големия град хората не проявяват разбиране и в никaкъв случай не търсят приятелство. На тази мисъл ме наведоха много случаи, в които моите сегашни съученици умишлено създаваха ситуации на разделение според произход или култура. Как по-слабият бива нападан само, защото е слаб или просто е различен. Именно тези хора, запознавайки се с мен, държаха да ми обяснят какво представлява страната ми, защото са гледали филми за Полша и понеже за тях ние граничим с Полша и при нас е "вечна зима", но никога не бих се опитала да ги убедя в противното. Аз знам какво щастие е да живееш в България.
Спомняте ли си началото на разказа ми? А вие спомняте ли си колко щастливи сте били като деца в България? А сега се пренесете във времето, в което родната ви среда ви изграждаше такива, каквито сте днес. Дали някъде по света ще срещнете нежност като майчината, безкрайни игри с искрени приятели? Дали някъде по света можеш да вдишаш същия свеж планински въздух като в Родопите?
За мен отговорът е само един и не го твърдя от носталгия или патриотизъм...