I

Зорница Христова, 14 години – Първа награда за стихотворение на литературния конкурс на ДАБЧ – 2020 г.

 

България е моята родина,

отлитнах аз от нея на една година.

Сърцето ми в България остана -

такава нежна и любима рана.

 

Градът ми София – облян е от звезди

и „Александър Невски” през деня блести.

А Шипка е обгърната в мъгла –

до днес възпява славата и гордостта.

 

Планинските усои спомнят драми,

и манастирите се гушат в тайни.

Реките, езерата, водопади –

поят цветята, тучните ливади.

Една девойка във носия цветна

запява песен старолетна,

звукът полита през морета

гнездо да свие в мене, във сърцето.

България е моята родина,

отлитнах аз от нея на една година.

Сърцето ми в България остана -

такава нежна и любима рана.

____________________________________________________

Атила Хайрула – 12 години, 6 клас – Поощрителна награда в литературния конкурс на ДАБЧ – 2020 г. за поезия

 

В България, аз мечтая

да ходя по златни плажове

или да плуваме с приятели в морето

като щастливи моржове.

 

Също така ми се иска

на улицата да играя

без грижа на света,

защото България е раят.

 

И сега докато си спомням

за горещите лета,

има място да говоря

за снежната зима

 

И така снегът студен,

в коѝто играят децата,

прави града леден

и  по средата на играта

седи човек снежен.

___________________________________________________

 

Александра Йорданова –12 години

          Свечеряваше се. Топлите, летни, слънчеви лъчи огряваха изморения силует на старопрестолния град. В двора на пионерския дом се гонеха и играеха много деца. Сред веселата глъчка звучаха шеги, закачки, песни, дори и някои от тях засвирваха народна мелодия. Сякаш след репетицията имаха повече сили и желание да творят. И аз съм една от тях, и аз тичах във двора. Това чувство на безгрижна радост изчезна след като дойдох във Лондон.

          С България свързвам първите си приятели, игрите в парка, домът ми, първият ми учебен ден. Всъщност милите моменти, събития, хора са толкова много, че не мога да ги изброя; възпитателите в детската ми градина, първата ми класна ръководителка, екскурзиите със съучениците ми, постиженията ми в училище, музикалните събития в, които вземах участие и безброй лични случки, които предизвийват умиление при спомена за тях.

          Знам, че не бих могла да очаквам същото от Лондон, знам, че животът тук е по-различен. Забелязах, че в големия град хората не проявяват разбиране и в никaкъв случай не търсят приятелство. На тази мисъл ме наведоха много случаи, в които моите сегашни съученици умишлено създаваха ситуации на разделение според произход или култура. Как по-слабият бива нападан само, защото е слаб или просто е различен. Именно тези хора, запознавайки се с мен, държаха да ми обяснят какво представлява страната ми, защото са гледали филми за Полша и понеже за тях ние граничим с Полша и при нас е "вечна зима",  но никога не бих се опитала да ги убедя в противното. Аз знам какво щастие е да живееш в България.

          Спомняте ли си началото на разказа ми? А вие спомняте ли си колко щастливи сте били като деца в България? А сега се пренесете във времето, в което родната ви среда ви изграждаше такива, каквито сте днес. Дали някъде по света ще срещнете нежност като майчината, безкрайни игри с искрени приятели? Дали някъде по света можеш да вдишаш същия свеж планински въздух като в Родопите?

За мен отговорът е само един и не го твърдя от носталгия или патриотизъм...