„Родното ми място“

 

Град Пещера е родното място на моето семейство.

Град Пещера е селище със стара и интересна история. Най-ранните човешки следи са от епохата на неолита. В продължение на хилядолетия този край е обитаван от тракийското племе беси.

Възникването на селището е станало през втората половина на четвърти век пр. Хр.

Има няколко предположения за името на град Пещера, но надделява това за пещерите в околностите. Най-ранният писмен документ за съществуването на селището под името „Пещера“ е от 1479 г.

В родния ми град има много природни и исторически забележителности. Една от тях е средновековната крепост Перистера. Хълмът, на който е разположена, е известен като Св. Петка, а името Перистера означава гълъб. Друга забележителност е пещера Снежанка. Тя е сред седемте най-големи благоустроени пещери в България.

Часовниковата кула „Сахата“ е един от малкото запазени архитектурни паметници от 17 век.

Основните символи на града са знамето и герба. Цветът на знамето е бял, в центъра е поставен гербът на града, обкръжен със златен лавров венец. Гербът има щитовидна форма. В него са изобразени характерните особености на града: крепост, пещера с пламък, гори, далекопровод и зъбно колело.

Моето семейство се гордее с личности от града, които са допринесли за развитието на региона и държавата. Един от тях е Михаил Такев – министър на вътрешните работи

 (1901-1910). Неговият племенник Георги Кьосеиванов е министър-председател на България в 54-то, 55-то и 56-то правителство (1935-1940).

От Гергана Ненкова, 3 клас, 9 години, Лондон, Великобритания

​

"Какво ме връща в България?"

​

Моят разказ няма да бъде за родното място и корените. Да, разбира се, важно е да се помнят корените, да не се забравя родното място, но според мен човек се връща някъде, защото пази в спомените си чувството, че там е бил много щастлив, че е усетил топлина, обич, приятелство, красота, че това е неговото място, неговият дом, и някой те чака там.

Има един образ, който се е запечатал в съзнанието ми. Сигурно сте виждали през късното лято по ширналите се тракийски поля, простиращи се успоредно на магистралата, ятата от щъркели, които се чакат и събират, за да тръгнат за дълъг път на Юг. Ето тази картина толкова красива и трогателна, толкова чувствена, силна и тъжна ми напомня за мен самата... Тези щъркели много приличат на мен. Мисля си, че ние, живеещите в чужбина, много приличаме на прелетните птици. Където и да се намираме по света, винаги в крайна сметка политаме към България за лятото. Кое така силно ни тегли към Родината? За щъркелите България е място, където създават семейство, свиват гнезда и отглеждат своите малки.

И аз като щъркелите всяко лято политам към България. Връщам се тук, защото България е моята Родина. Тук се чувствам щастлива и обичана, наслаждавам се на безгрижното си лято, трупам нови преживявания под жарките лъчи на слънцето. Но, ако трябва еднозначно да отговоря какво ме връща в България, ще кажа, че това са хората, които ме чакат. По света има много красиви места, интересни градове, но те могат да станат специални, само заради хората, които живеят в тях и ги одухотворяват. За мен специалното в България са хората и моите приятели. Те ме карат всяко лято да хващам самолета и да се връщам тук. Знам, че ме чакат, знам че съм им липсвала, знам, че ще ги зарадва моето връщане. Споменът за преживяното с тях, как сме споделяли залъка си, проблемите, чувствата и интересните си преживявания ме връща тук. Неща, които никой друг по света няма да разбере по същия начин, както приятелите, и това ги прави изключителни. Приятелите, които ме познават много добре каква съм, кога съм тъжна или ми е болно. Приятелите, които могат да споделят с мен искрено моето щастие и да се радват на успехите ми и аз на техните. Спомням си как след първата ми година, прекарана в Англия, се върнах през лятото с нетърпение в стария ни училищен двор. Беше толкова хубаво, толкова вълнуващо. Всички ме чакаха. Срещнахме се след толкова време, а сякаш не се бяхме разделяли. Нищо не се беше променило между нас. Приятелите ми си бяха същите и връзката между нас само беше станала по-силна. След втората година имаше разлика. Доста бяхме пораснали, бяхме се променили, изглеждахме по-зрели и големи, но по същия начин сърдечно и искрено се радвахме на срещите си и споделяхме проблемите си. Следващите години се преоткривахме, защото всеки бе поел по своя път, я в друго училище или в друг град, бяха преживели – първи любови, първи раздели, нови познанства и приятелства. Но едно остана неизменно, нашите срещи всяко лято в училищния двор и нашето приятелство, което е истинско и надживява времето. Когато се срещнем там, в двора на старото училище в нас се пробужда спомена за онези малки петокласници, които задружно си играят, дразнят се или сърдят, но винаги си помагат в нужния момент.

Може би сте разбрали, че любимият ми сезон е лятото. Харесвам и другите сезони и пазя интересни спомени с приятелите си за тях: боя със снежни топки и пързалките в училищния двор през зимата, пролетната зеленина и емоциите, свързани с великденските яйца, глъчката пред училище през есента. Но сега живея в Англия и нищо не заменя лятото, което е специално време за мен и ме зарежда до следващата година. Откакто животът ми „мигрира“ в Англия, наистина се чувствам като прелетна птица. Но като се замисля, бих се определила по-скоро като лястовица, а не щъркел. Лястовица е предвестник на лятото, първа долита след зимата и свива гнездото си близо до хората. Лястовицата е символ на надеждата. Както е казал Шекспир: „истинската надежда е бърза и лети с крилете на лястовицата.“ И аз така всяко лято, след стресиращото учене, мрачното и дъждовно английско време политам с крилете на надеждата за моята лятна приказка в България. С очакване. Имам чувството, че тук в България сериалът от детството ми „Синьо лято“ оживява. Цяла година въпросът „А тази година кога се прибираш?“ ме зареждат с търпение. Аз чакам да се върна в България за своето лято. Затова позволете ми да отговоря: „Приятели, върнах се заради вас.“.

Девора Константинова, 16 години,

ученичка в 10-ти клас на БУ „Иван Станчов“

при Посолството на Република България в Лондон

​

ДРУГИ НАГРАДЕНИ СЪЧИНЕНИЯ

​

„Моят български корен – какво ме връща в България“

 

Аз съм Калияна и обичам своето семейство. Чувала съм много интересни истории за моите предци. И много се гордея с това, че всички са честни и работливи хора. Ето, напримен, моята баба Таня е уважаван лекар, професор, а най0много ми харесва, че е помогнала като млада да се родят много бебета. Сега често я виждам и по телевизията като уважаван специалист. А дядо ми Валери е сбъднал мечатата си да учи международни отношения и е станал дипломат. Харесва ми, че е работил много успешно и е видял много интересни страни и хора. Обича да лови риба и вече често ходя с него. А баба Оля много обича книгите и си е избрала да бъде редактор на книги от чужди автори, има преведени от нея книги, една от които е за остров Мадагаскар. Много обичам мама и тати. Те винаги, от съвсем малка ме окуражават да бъда смела и да опитам много неща. На 9 години съм и играя тенис, ходя на гимнастика, балет, мога да плувам, да карам ски, да язда кон, дори мога джудо, ходя на пиано, китара и хор. Всичко много ми харесва. Въпреки че са много заети, защото ходят на работа и са често изморени, но не и за мен. Те са уважавани мениджъри. Много са учили и много знаят. Искам като порасна да стана като тях.

А това го написах на лист от ученическата тетрадка на тати. Цялото ми семейство са българи и те ме връщат в България.

От Калияна Веселинова, 3 клас, 9 години, Лондон, Великобритания

​

"Родното ми място или какво знам за българските си корени"

 

За дванайсетте години, през които съм живял в България, тя  е била всичко за мен. Тя ми е дала най-лоялните приятели и най-страхотното и любящо семейство и не бих искал да живея никъде другаде, освен България. Затова, най-малкото, което мога да направя за моята страна, е да напиша есе за моите български корени. Ще ви разкажа за Провадия. Родното място на майка ми, където съм прекарал едни от най-хубавите си ваканции. Сигурно сте чували българската поговорка „Откъдето е жената, оттам е родата“. Аз съм роден в София, но корените на моите родители са от Североизточна България и мама винаги е казвала, че носим тази традиция в себе си. Затова започнах с тази поговорка, защото родното място на майката е като родно място и на децата ѝ. Обичам Провадия заради всичките интересни истории, които знам за нея и красивата природа на града. Сега Провадия е малко и позабравено, но гордо носи спомена за великото си минало. Намира се по средата на пътя между Шумен и Варна. През града тече река Провадийска, а той е сгушен в живописни скали, които го заобикалят от Изток и Запад.

Има една интересна легендата за името на града. Някога морето е стигало до тук, и се е плискало по скалите над града. Тук живеели само двама братя на двата отсрещни бряга. Понеже не били женени, майка им се грижела за тях и, когато някой имал нужда от помощ в домакинството, се провиквал към отсрещната страна: - Проводи я, проводи я! Те толкова често викали тези думи, че накрая това станало име на града.

В днешно време градът се гордее с националния конкурс за българска музика „Светослав Обретенов“, защото композиторът е роден тук и неговата родна къща е превърната в музей. Една пролетна ваканция, си спомням колко бях възхитен от децата, които свиреха на различни инструменти - пиано, виолончело, цигулка, китара и ние ходехме да ги слушаме. Тогава целият град беше като една голяма концертна зала. Провадия е родно място и на писателя Цончо Родев и си мисля, че много от интересните легенди и истории, свързани с града, се знаят заради него.

От най-стари времена тук са живели траки, славяни и Аспаруховите българи. Първо градът е бил византийска крепост и се е казвал Проватон, което означава проход. По-късно носи име Овеч, заради многото отглеждани овце, а турците са го наричали Каменната крепост- Таш Хисар. Всичко е заради „Калето“, най-голямото плато над града, на което гордо се издига средновековната българска крепост „Овеч“. Крепостта е малко копие на Царевец и е най-интересната забележителност на Провадия. Издигната на 11-18 метрови отвесни скали е била непревземаема за враговете. И до днес се е запазила входната порта. Сега е възстановен падащият мост, по който единствено е можело да се влезе в крепостта. Има и два странични пешеходни входа, но тях са ги знаели само местните. В „Овеч“ са запазени основите на църкви, пещерата – затвор за рицари, жилищата на стражите. И няколко кладенеца, от който са черпили вода. Най-дълбокият от тях цели 79 метра. През Второто българско царство крепостта има важно значение за страната. Легендата разказва, че е използвана като лятна резиденция на търновските царе. Според историята Ивайло, свинарят-цар, вдига въстанието си в крепостта „Овеч“ и тръгва да превзема Търново. Друга легенда разправя за скритата златна колесница на търновската царица. Историята е за последните дни на крепостта, когато е паднала под турско владичество. Крепостта била непрестъпна, хората се отбранявали смело, но водата свършила. Една жена излязла от крепостта за вода, турците я заловили и тя им предала как да влязат вътре. Затова хората тайно напуснали „Овеч“ по кладенеца-тунел, който ги извел далеч извън града, но изоставили колесницата, защото ги забавяла.

По дървения мост от крепостта може да се стигне до друга атракция на града - скалните манастири над квартал Север. Много страшно и красиво е преживяването да минеш по стоманения мост над пропастта и да стигнеш до килиите на монасите на 30 метра над земята. Този манастир е умалено копие на Аладжа манастир. Вярва се, че е бил свързан с владетелския двор на цар Борис и цар Симеон и, че тук е работил един от учениците на Кирил и Методий – Наум. В градския музей на Провадия могат да се видят много предмети от средновековната ни история. Най-интересни обаче са два пръстена - златен пръстен-печат и сребърен пръстен с изображение на орел, които се смята, че са на цар Симеон.

От скоро се говори и за Провадия – Солницата, най-стария исторически обект с най-старото селище в Европа за добиване на сол, което е било укрепено с цели 3 каменни стени. Такова откритие няма никъде в Европа. Понеже разкопките на Солницата продължават, само през лятото може да се посети този музей на открито, но всички трябва да знаят, че благодарение на солта, добивана тук, имаме богатите златни находки от Варненския некропол, защото в древни времена солта е била по-скъпа от злато.

Мога още много да ви разказвам за невероятните места и природни забележителности на Провадия. За пролетта, когато тук е пълно с пролетни цветя, зеленина и навсякъде мирише на люляк. За лятото, много по-горещо от други места в България, защото скалите надвиснали над града така се напичат на слънцето, че вечер, когато навън вече е тъмно, те започват да светят с червеникава светлина. За най-красивата есен в България, защото дърветата по склоновете на града се изпъстрят във многобройни есенни цветове и рисуват чудни есенни картини. И за зимното небе, чисто и изпъстрено с най-красивите и ярки звезди в България. В такива нощи, когато си лягам, си мисля, че по-хубаво от Родината няма. А ако ви е харесал разказът за моите корени, за моя майчин роден край, непременно следващото лято на път за морето, се отбийте да видите Провадия - малкото градче в България, което събира в себе си цялата българска история.

Калоян Константинов, 14 години,

ученик в 8-ми клас на БУ „Иван Станчов“

към Посолството на Република България в Лондон

​

"Родното ми място или какво знам за българските си корени?"

 

„България е моята родина, отлетях от нея на една година, но България в сърцето ми остана“

Корените ми са в България. Вълнувам се винаги когато кацам от Лондон в София. Пътят ми продължава към Чирпан, от където е баща ми. Магистралата пресича красивата Средна Гора и поема през широкото Тракийско поле. Малко преди да пристигнеш, ахваш когато видиш море от слънчогледи, горящи от страст. Какъв ти Ван Гог, не ходете в Амстердам или Лондон, просто елате тук да видите слънчогледите на живо! Пристигаме в Чирпан, малък и обикновен, но уютен и гостоприемен. Тук всичко е свързано с Яворов. Поезията е във въздуха. Винаги се вълнувам когато влизам през портата на къщата, в която се е родил и израстнал Яворов. За разлика от бурния му живот, тук всичко е спокойно. От двора, поетът мълчаливо гледа към къщата, в която се среща с живота.  Ходила съм толкова много пъти, слушала съм с безкраен интерес беседите в музея. И се потапям всеки път в поетичния свят. Традиция е когато съм в Чирпан, поне веднъж годишно,  да си правя снимка с големия паметник на Яворов в централната градина. Това е сигурно най-хубавият паметник на поета в България.  На малък черен мраморен камък до него е изписано: „и поглед вечно устремен, напред към утрешния ден“. Сега гледам снимките си от детските години, до сега, когато завършвам училище и започвам да разбирам колко по-сложен е живота: „и поглед вечно устремен, напред към утрешния ден, без там пристанище да зная“. И това е частица от мен.

В Чирпан ходех при баба, майката на татко ми, която почина преди няколко години. Тя много ме обичаше и искаше да бъда горда. Над главата й висеше портрет на кралица и едва когато пораснах разбрах, че това е сестра й Радка Конфорти в ролята на кралица Елизабет, жената на испанския крал Филип Втори от операта Дон Карлос. Била е водещ солист на Софийската опера от края на 50-те и началото на 60-те години. За съжаление си отива от този свят когато е само на 42 години.  Тази година ще се навършат 60 години от смъртта й. Операта е изкуство, което има малко почитатели сред съучениците ми. Но татко ми е голям почитател и с майка ми ме водеха още от малка в Кралската опера в Лондон. Сега когато пораснах, започна да ми харесва. Гледах с голям интерес Аида и Дон Карлос и си спомних за портрета на стената в Чирпан и започнах да осъзнавам корените си. Наскоро пътувахме специално за премиерата на Медея в Софийската опера с великата Габриела Георгиева. За мен беше много вълнуващо да бъда в същата зала където леля ми е пяла кралица Елизабет. И това е частица от мен.

За мен корените ми в България се хранят от поезията и изкуството на мястото от където идвам и на музиката в гените от които произхождам.

„България е моята родина, отлетях от нея на една година, но България в сърцето ми остана“

Зорница Христова, 11 клас , 17 години, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон